Наричаха го човека с отговорите.
Парите си харчеше с мярка, но когато трябваше да направи подарък, не се колебаеше. Ако някой приятел изпаднеше в беда, винаги намираше и време, и сили да помогне. Със съветите беше щедър по същия начин. За всеки проблем имаше решение: убедително, разумно и напълно изпълнимо. Поне от негова гледна точка.
Щом някой въздъхнеше до него, той се навеждаше напред и още преди онзи да е стигнал до „защото“, вече казваше какво трябва да се направи. На човек, който не можеше да се откаже от цигарите, предложи да пуши само прав, на един крак. На друг, който вечно закъсняваше, препоръча да нагласи всички часовници двайсет минути напред, а кухненския двайсет назад, „за равновесие“.
Хората го слушаха с усмивка и казваха: „Звучи интересно, ще опитам.“ Той си тръгваше доволен. А онзи с цигарите седна на първата пейка и запали.
Само двамата му най-близки приятели не казваха така. Те му казваха право в очите, че е луд. Или наистина опитваха съветите му, а после се смееха заедно с него до сълзи.
От години тримата свиреха всеки четвъртък в мазето на най-възрастния: лошо, силно и с неприлично удоволствие. Понякога, съвсем случайно, нещо им се получаваше и тогава продължаваха, без да се споглеждат, за да не го изпуснат. Или просто си говореха в уютното мазе.
От седмица най-възрастният носеше в джоба на якето си запечатано писмо. Всяка сутрин си обещаваше, че вечерта ще го отвори.
В онзи четвъртък най-младият пристигна и извади инструмента си. Още преди да са засвирили, най-възрастният му подхвърли една забележка, която отначало прозвуча почти като шега. После тонът постепенно се промени, последваха обвинения за пари, след това за други неща, и още, и още...
Най-младият го изслуша, без да сведе очи. Не повиши глас. Прибра инструмента си в калъфа и излезе. Вратата се затвори тихо.
Човекът с отговорите не се наведе напред. Седеше замръзнал.
Следващия четвъртък най-младият се прибираше по улицата на най-възрастния. Беше близо до часа, в който от години слизаше по стъпалата към мазето. Още отдалеч видя, че прозорчето свети. Мина на отсрещния тротоар и продължи, без да вдигне очи. Отвътре не се чуваше музика.
Човекът с отговорите започна да ходи ту при единия, ту при другия, всеки път с нова идея. Двамата да си разменят инструментите за месец. Да прекарат цяла вечер в мазето, без да си кажат нито дума. Да изсвирят една и същата песен в един и същи час, всеки у дома си. Убедителни, разумни и напълно изпълними. Поне от негова гледна точка.
Най-възрастният го изслушваше докрай, кимаше и казваше: „Звучи интересно, ще опитам.“ Зад него на закачалката още висеше якето, а в джоба му писмото. Довечера щеше да го отвори. Най-младият го слушаше, гледаше го право в очите и отвръщаше със същите думи. Никой от двамата не опита.
Човекът с отговорите познаваше тези думи. Познаваше ги отдавна и отвътре: самият той ги казваше на всеки, който му дадеше съвет.
И никога не опитваше.