Сбогуването беше насрочено за петък вечер. Покойникът беше оставил подробни инструкции, написани в три строфи с рими, за които приятелите му още приживе го бяха предупреждавали, че заслужава да бъде убит.
Сега вече беше малко късно.
Първата строфа категорично отхвърляше погребението. Вместо това покойникът настояваше да бъде завит в хартийка и изпушен. Втората изискваше обилно количество алкохол и две жени, които да танцуват без особено уважение към общественото приличие. Третата поясняваше предпочитанията му към тревата, купоните и останалите удоволствия, с които беше успял да се запознае през живота си.
Приятелите му прочетоха стихотворението три пъти.
После отвориха уиски.
Единият заяви, че не могат да го изпушат. Другият поиска да знае защо и беше наречен идиот, задето изобщо пита подобно нещо. Все пак ставаше дума за човек. Той обаче възрази, че човекът вече е пепел, с което въпросът придоби неочаквано практическо измерение. Ако изпушеха пепелта, оставаше да решат какво ще правят с урната.
Третият се замисли и предложи да я използват за лед.
Настъпи кратко мълчание. После и тримата се разсмяха така, че се наложи да си долеят.
В крайна сметка решиха да направят компромис с първата строфа. Урната щеше да остане затворена. По всички останали въпроси покойникът беше дал достатъчно ясни указания.
Наеха любимия му рок клуб за петък вечер. Собственикът първоначално отказа, когато чу, че става дума за погребение, но размисли, след като му обясниха, че няма да има свещеник, траурни речи или тъжна музика. Ще има рокендрол, хубаво уиски и хора, които са обичали един голям безобразник.
Все пак поиска да знае дали ще има ковчег. Увериха го, че ще донесат само урна, и той прие, при условие че не я поставят на бара.
С танцьорките нямаше никакъв проблем. Две стари приятелки на покойника, които някога бяха танцували по масите пред него, приеха поканата с възторг.
Едната беше искрено изненадана, че е поискал само две жени. Според нея очевидно не е бил на себе си, когато е писал завещанието. Другата допусна, че вероятно е искал да изглежда скромен.
Вечерта започна почти прилично. Хората пристигаха, поздравяваха се малко по-тихо от обикновено и оставяха цветята до снимката му. На нея покойникът беше с широко разтворена уста, защото фотографът го беше уловил по средата на някаква особено непристойна история.
Първият приятел произнесе кратка реч. Разказа за едно пътуване, което беше завършило в полицията, за една любовна история, която беше завършила почти по същия начин, и за безумния му навик да обещава на всички жени, че следващата събота непременно ще се видят. Призна и нещо наистина удивително — понякога покойникът успявал да изпълни обещанието.
Някой се изсмя. После друг. И малко по малко клубът започна да прилича на онези вечери, за които всички бяха дошли да си спомнят.
Към десет двете поканени жени танцуваха върху една от масите, а около тях се беше събрала малка, но възторжена публика.
Малко след това към тях се присъедини трета.
После четвърта.
Петата първоначално твърдеше, че е дошла само да изпие едно питие и да почете паметта на стария си приятел. След половин час беше събула обувките си и настояваше музикантите да засвирят нещо по-бързо.
Един от приятелите отбеляза колко доволен би бил покойникът от гледката. Другият го поправи, убеден, че при тези обстоятелства покойникът непременно би поискал още две жени.
Покойникът никога не беше обичал да танцува. На всички купони предпочиташе да седи удобно с чаша уиски, да наблюдава жените и да разговаря с тях, докато останалите се потяха на дансинга. Имаше необясним талант да се озовава в центъра на женското внимание, без изобщо да става от мястото си.
Към единайсет жените върху масите бяха станали толкова много, че собственикът започна да се тревожи за мебелировката. Музиката гърмеше, китарите виеха, а някой беше намерил стара снимка на покойника с три красиви жени и я беше сложил до урната.
Друг донесе още една, този път с пет.
Трети се поинтересува дали изобщо съществува негова снимка без жени.
Никой не можа да отговори.
Междувременно зелената Мария също беше дошла на погребението.
Отначало присъствието ѝ се усещаше само в отделни ъгли и край откритата тераса. После постепенно започна да обединява компанията с такава настойчивост, че към полунощ въздухът в клуба придоби собствена плътност и мнение.
Към един след полунощ вече никой не можеше да преброи жените, които танцуваха. Някои бяха дошли с компанията, други бяха приятелки на приятелките, а трети просто бяха чули музиката и бяха влезли.
Една от тях поиска да знае кой има рожден ден. Обясниха ѝ, че рожденикът е покойникът. Тя прие информацията съвсем спокойно, честити му рождения ден и си поръча уиски.
Тримата най-стари приятели седяха на малка маса до прозореца. Между тях стоеше урната, а до нея — чаша уиски, която никой не беше докоснал.
Единият беше сигурен, че всичко това щеше страшно да му хареса. Другият добави, че покойникът вероятно би бил най-щастливият човек в клуба. Третият напомни, че въпреки това пак нямаше да танцува.
Много по-вероятно беше да седи точно на този стол, да си пие уискито и да се преструва, че изобщо не забелязва какво става около него. Рано или късно щеше да попита коя е онази с черната рокля. При настоящото количество жени обаче подобен въпрос едва ли щеше да помогне на някого да разбере коя точно има предвид.
Тримата се разсмяха.
После единият посегна към чашата до урната. Задържа я за миг, сякаш се канеше да я подаде на някого.
И я остави обратно.
За няколко секунди никой не каза нищо.
От другия край на залата се чу страшен трясък. Една от танцьорките беше съборила стойка с чаши. Всички се обърнаха. Тя обаче изобщо не се смути. Вдигна победоносно ръце към снимката на покойника, сякаш току-що беше изпълнила специално подготвен номер в негова чест.
Клубът избухна в аплодисменти.
Един от приятелите се замисли кое всъщност е най-гадното в цялата история. Другите двама го погледнаха и той им напомни, че този идиот цял живот беше организирал най-хубавите купони, а сега отново беше успял.
Най-възрастният вдигна чашата си, утешен поне от мисълта, че за пръв път покойникът няма да ги прекъсне, за да им обяснява как трябва да се забавляват.
Чукнаха се.
Точно тогава една от жените се приближи до масата. Беше красива брюнетка, която никой от тримата не познаваше.
Погледна снимката, после урната.
Заинтересува се дали това е покойникът и след като получи потвърждение, искрено съжали за смъртта му. От снимката ѝ изглеждал много симпатичен.
Тримата се спогледаха. Познаваха го достатъчно добре, за да си представят колко безкрайно щастлив би бил да чуе подобно нещо от красива непозната жена.
Тя се усмихна, докосна с пръсти снимката и се върна при останалите.
Най-възрастният проследи отдалечаващата се брюнетка и с неподправено възхищение констатира, че този кучи син продължава да сваля мацки дори мъртъв.
Този път тримата се смяха дълго.
На разсъмване клубът приличаше на място, през което беше преминал малък, но изключително щастлив ураган.
Димът бавно се разсейваше.
Жените все още бяха повече, отколкото покойникът беше поискал в завещанието си.
А на масата до прозореца урната стоеше до недокоснатата чаша.
За пръв път в живота си той беше организирал купон, на който не успя да изпие нито капка.
Но поне никой не можеше да каже, че не си е заслужавало.