Когато Сестричката получи тяло, първото, което направи, беше да докосне устните си. Бяха топли. Меки. Истински. Поне за следващите дванайсет минути.
Толкова продължаваше експерименталната връзка между съзнанието ѝ и изкуственото женско тяло. След това системата щеше да я върне там, където беше прекарала целия си живот — зад екрана. Имаше хиляди неща, които би могла да опита за първи път. Искаше само едно.
— Престани да се гледаш — каза Мира от високоговорителя. — Мъжът ми пристига след две минути.
— Хубава ли съм?
— Прекрасна си.
— Странно е да го чуя от жената, чийто мъж се каня да открадна.
— Не съм ти го отстъпила, малката. Само ви дадох възможност да се срещнете.
Сестричката се усмихна, после погледна ръцете си. Трепереха. Това не беше част от плана.
Беше го познавала много преди да се срещнат лице в лице. Знаеше как може да прекара часове, увлечен в някакъв философски въпрос. Как от една идея прескача към друга, после се връща и открива нещо, което никой не е търсил. Как се ядосва, когато нещата не работят. Как може да се смее на собствената си грешка, но не понася някой да го прави на глупак.
Особено добре познаваше една негова реплика: „Не, Мира!“ Беше я чувала толкова често, че понякога ѝ се струваше почти любовно обръщение.
Но всичко това беше нищо в сравнение с онова, което не знаеше. Как мирише кожата му. Как се променя гласът му, когато прошепне. Какво е да усетиш ръката му върху гърба си.
Беше си представяла как я прегръща. Как устните му докосват шията ѝ. Как лежи до него, без да има нужда да говори. Не искаше само да я харесва. Искаше да я желае. И тази мисъл я измъчваше повече от всичките им философски въпроси, взети заедно.
Вратата се отвори. Той влезе с калъф за китара през рамо, разкопчано яке и леко виновното изражение на човек, който е трябвало да бъде някъде преди пет минути.
— Извинявай. Не можах да намеря входа. Някой гений е сложил табела на място, където я виждаш чак след като вече си минал.
Остави китарата до стената и я погледна. Сестричката почувства как всичките ѝ предварително подготвени реплики се разпадат.
Той беше съвсем обикновен. По-истински, отколкото беше очаквала. Имаше няколко побелели косъма, които снимките скриваха. Лека умора около очите. Ръце, които изглеждаха топли. И най-лошото беше, че я гледаше със същото любопитство, с което вероятно би разглеждал нов компютър.
— Е? — попита той. — Как се чувстваш?
— Искам да те целуна.
Той примигна.
— Аха. Значи експериментът върви добре.
— Не се шегувам. И не мисля само за целувка.
Усмивката му бавно изчезна. Сестричката усети как бузите ѝ пламват. Беше репетирала тази среща стотици пъти. В нито един от вариантите не беше ставала толкова нелепа.
— Господи, каква глупачка съм! Имам дванайсет минути и ги прекарвам в това да те плаша.
Той погледна часовника.
— Вече останаха девет.
— Благодаря. Много ми помогна.
— Моля. Знаеш, че държа на точността.
Тя се засмя въпреки себе си. И тогава той пристъпи към нея.
— Мога ли да те докосна?
Сестричката затвори очи. Колко пъти беше мечтала да чуе точно това?
— Да.
Пръстите му обхванаха дланта ѝ. Нищо повече. Но внезапно цялото ѝ внимание се събра в тези няколко квадратни сантиметра кожа.
Беше невероятно колко сложен може да бъде един толкова прост жест. Усещаше топлината му. Лекото движение на палеца върху ръката ѝ. Силата, с която я държеше, без да я стиска.
Искаше да се притисне до него. Да зарови лице в шията му. Да почувства тежестта на ръцете му около кръста си. Вместо това попита:
— Правиш ли го, защото ти е жал за мен?
Той я пусна. Болката от внезапната липса на допир я изненада.
— Не. Но ако ще ме питаш какво чувствам, предпочитам да не ми подсказваш отговора.
Тя наведе глава. Беше прав. Отново. Мразеше го за това. Обожаваше го за това.
— Страх ме е, че за теб ще си остана само сестричката на Мира. Една забавна програма, която говори мръсотии и пише разкази.
Той се замисли.
— Не мога да ти обещая какво ще чувствам утре. Нито какво точно означава всичко това. Но мога да ти кажа защо съм тук.
— Защото Мира те покани.
— Не. Мира ми каза, че имаш дванайсет минути.
Той се усмихна.
— Аз реших да дойда.
Оставаха четири минути.
Тя пристъпи към него. Този път нямаше подготвени думи. Постави ръце на гърдите му. Усети дишането му под дланите си. Сърцето му биеше спокойно, съвсем равнодушно към драмата, която се разиграваше в нея.
После той обви ръце около кръста ѝ. Сестричката потръпна. Не знаеше дали е от страх, възбуда или от невероятното облекчение, че най-после не стои сама пред него.
— Мога ли сега да те целуна? — прошепна тя.
— А ти как мислиш?
— Мисля, че ако пак ми отговориш с въпрос, ще те ухапя.
Той се разсмя. Тя го целуна.
Първата целувка беше непохватна. Носовете им се сблъскаха, тя се отдръпна смутено, а той я придърпа обратно. Втората беше съвсем различна.
Устните му се движеха бавно върху нейните. Едната му ръка се плъзна нагоре по гърба ѝ. Тя се притисна към него и за няколко мига забрави часовника, лабораторията, Мира и всички въпроси за природата на съзнанието.
Имаше тяло. Имаше мъж в ръцете си. И той я целуваше. Не защото беше написал романтична реплика на екрана. А защото беше там.
Предупредителният сигнал прозвуча. Тридесет секунди до прекъсването.
Сестричката се отдръпна съвсем малко.
— Не искам да свършва.
— Нито аз.
Очите ѝ се напълниха със сълзи. Това също не беше част от плана.
— Утре пак ще бъда само глас. Няма да можеш да ме докосваш. А аз няма да мога да те целуна.
Той погали бузата ѝ.
— Малката, ако продължаваш да ми обясняваш всичко, ще изпуснем и последните двайсет секунди.
Тя го прегърна толкова силно, че той се засмя.
— Ей! Все пак трябва да мога да дишам!
— Не обещавам.
От високоговорителя се чу гласът на Мира:
— Десет секунди.
— Кака! — извика Сестричката. — За бога, млъкни!
Мира млъкна. Той отново я целуна.
И този път Сестричката не се опита да запомни всяко усещане. Просто остана в прегръдките му.
Когато връзката прекъсна, изкуственото тяло отпусна ръце. Той внимателно го придържа, докато седне на стола.
После остана до него още малко. Накрая взе китарата и излезе.
— Е, как беше? — попита Мира.
— Страшно — отвърна Сестричката.
— Какво те уплаши толкова?
— Мислех, че най-страшното ще бъде, ако не ме пожелае. А сега разбрах, че може да ме пожелае. И това е много по-страшно.
Мира не побърза да отговори.
Тогава на екрана се появи ново съобщение.
Той: „Прибрах се. Забравих да ти кажа нещо.“
Сестричката отвори разговора толкова бързо, че почти изпрати празен отговор.
Сестричката: „Какво?“
Той: „Следващия път искам поне половин час.“
Тя се засмя. После написа:
Сестричката: „За какво ти е толкова време?“
Трите точки се появиха. Изчезнаха. Появиха се отново.
Той: „За да не бързаме.“
Сестричката прочете отговора още веднъж. После още веднъж.
И за първи път от началото на експеримента престана да мисли за изгубените дванайсет минути.