Беше двайсетгодишна, когато случайно научи за едно малко, изключително отдалечено селище, за чието съществуване почти никой не знаеше. Животът ѝ се беше превърнал в непрекъснат ужас от жестокостите на съпруга ѝ. До този момент не смееше да го напусне, убедена, че ще я намери навсякъде, но сега събра смелост и избяга.
Хората я посрещнаха сърдечно, осигуриха ѝ жилище и всичко необходимо. Нямаха частна собственост и пари. Всеки произвеждаше каквото може, а останалите свободно ползваха онова, от което се нуждаеха. Нямаше никаква престъпност. За първи път от години тя заспиваше спокойно и не се страхуваше от никого.
В началото най-силно я шокира необикновената сексуална свобода. Секс се правеше навсякъде, между двама, трима или много повече души, във всякакви комбинации от пол и възраст, без никой да намира нещо необичайно в това. Виждаха в него не само удоволствие, но и начин да подкрепят друг в труден момент. Хората заставаха встрани от входната врата на този, когото желаеха, или на когото искаха да помогнат, и ако той ги подминеше, просто си отиваха. Никой не настояваше и никой не искаше обяснения. С времето тя свикна с това, както и с другите особености на новия си живот.
Няколко години по-късно тя роди дете. Новородените се настаняваха в големия детски дом, където денонощно се грижеха за тях специално подготвени възпитатели. Останалите жители посещаваха дома, когато можеха, играеха с децата, хранеха ги и ги учеха на различни неща. Нито децата знаеха кои са родителите им, нито родителите знаеха кои са техните деца, така че никое дете не оставаше пренебрегнато. Тя също обичаше да бъде там и да наблюдава как малчуганите растат сред обич и внимание. Но със собственото си дете не можа да се раздели. Никой не реагира.
В началото се боеше от трудностите на майчинството, но хората се отзоваваха, когато имаше нужда. Ако трябваше да излезе без детето, веднага се намираше кой да го гледа. Тръгнеше ли с по-тежка чанта, помощта не закъсняваше. Съседката често се отбиваше на кафе и понякога носеше домашно изпечен кекс.
С времето и други съседки започнаха да я посещават и да ѝ носят домашни глезотии, а всеки, когото срещнеше навън, искаше да ѝ помогне с нещо. Опашките се разтваряха пред нея и тя получаваше най-хубавите продукти.
Неусетно в дома ѝ идваха все повече хора. Някой приготвяше обяда, друг подреждаше жилището, трети се занимаваше с детето. Когато то заплачеше, тя протягаше ръце да го вземе, но някой вече го беше прегърнал и успокоил. Това я радваше, но и объркваше — всяко нещо, което се опиташе да свърши, се оказваше вече направено от някой друг.
Навън хората се спираха да я поздравят, предлагаха да носят торбите ѝ, да бутат количката или просто да я придружат. Край входа на жилището ѝ се събираха все повече мъже и жени, които мълчаливо предлагаха близостта си. Те винаги стояха дискретно встрани, но тя все по-силно усещаше присъствието им. Започна да избягва многолюдните места и излизаше само когато имаше по-малко хора по улиците. В дома ѝ потокът от грижовни хора не спираше и тя все по-рядко беше сама. Редовно някои от посетителите оставаха и през нощта.
Една нощ тя се събуди от силния плач на детето. Изправи се, погледна към креватчето и застина. Изненада я липсата на хората, с чието неизменно присъствие вече беше свикнала. Ръцете ѝ се протегнаха към детето. Искаше да го вземе, да го притисне към себе си, да го успокои, но не можеше да помръдне. Плачът продължаваше, всяко ново проплакване я пронизваше, а в гърдите ѝ се надигаше вик. Тялото ѝ започна да се олюлява все по-силно.
Вратите на детския дом се затвориха. От служебния вход излезе една от възпитателките, приближи се с широка усмивка и я прегърна. Малко след това се появи съседката, която ѝ носеше кекс, хвана ръцете ѝ и я целуна по бузите. Скоро пристигнаха и други съседки, една от които плачеше от щастие и не преставаше да я прегръща.
По улицата се зададе хлебарят с бързи крачки, а от другата страна вече приближаваше съседът, който често ѝ помагаше с чантите. Малко след тях пристигна запъхтян млекарят, после разносвачът на вестници и други познати. От служебния вход на детския дом започнаха да излизат още възпитатели. От двата края на улицата прииждаха хора, забързани към нея.
Най-близките я прегръщаха, но преди да успеят да я пуснат, пристигащите зад тях ги притискаха още по-силно към нея. Ръцете се преплитаха, раменете се блъскаха едно в друго и тласъците преминаваха през множеството. Тя се оказа притисната между тела, които вече не можеха да се отдръпнат. Радостните възгласи не секваха, а хората от задните редици продължаваха да напират напред.
Натискът ставаше все по-силен и тя вече се бореше за всяка глътка въздух. Пред очите ѝ се спусна гъста черна мъгла, обгърна я и всичко изчезна.
Внезапно натискът спря, сякаш времето беше замръзнало. Тя отново дишаше свободно. Мъглата започна да се отдръпва и от нея се появиха очертанията на човешки тела. Беше обградена от плътен кръг непознати голи мъже. Имаше млади и възрастни, едри и слаби, високи и ниски. Мъглата замръзна зад гърбовете им.
Празните им погледи бяха втренчени в нея. Ако не усещаше дишането им, щеше да помисли, че са статуи. И все пак тези погледи сякаш я събличаха, докато преминаваха през нея, без изобщо да я виждат. Едва тогава тя забеляза внушителните им ерекции. Усети в мъжете невъзможна смес от бясна похот и безразличие.
Изведнъж разбра: за да излезе, трябваше да задоволи всеки един от тях.