Както се казва — ходех прав под масата. Дали съм ходил, или съм пълзял — спорно е, но едва ли има значение.
Важното беше, че около мен имаше един огромен нов свят, пълен с чудеса и въпроси.
Защо небето е синьо? Дали небето е синьо? Защо този цвят, който е небето, се нарича „синьо“? Какво е цвят?
И пак за небето — нали беше синьо? Защо преди малко беше синьо, а сега ми изглежда сиво?
Облаци?!
Какво е това? Откъде се взеха? И, по дяволите, не може ли някой просто да ги махне, за да не пречат на слънцето?
Слънцето? Защо свети? Защо нощем не свети?
Какво като е единайсет часа вечерта? Аз искам да ритам топка…
Въпроси, въпроси, въпроси…
И най-любимият ми отговор:
„Още си малък. Когато пораснеш, ще разбереш.“
Когато пораснеш, ще разбереш.
Когато…
• • •
Годините минават.
Всъщност, доста години минаха оттогава.
Дойде XXI век — ерата на информацията, на познанието.
Човек няма нужда да пътува до Австралия, за да види кенгуру или птицечовка — те са на един клик с мишката разстояние.
Информацията ни залива отвсякъде. С обем и скорост, които мозъкът не смогва да обработи.
Истинска, фалшива… всякаква.
Мнозина вече четат само заглавията. И говорят като експерти по всичко…
А аз разбирам все по-малко и по-малко.
Малък съм.
И още чакам да порасна…