Приятелят ми е от онези хора, които сякаш са родени с музиката в себе си. Свири виртуозно на бас китара и прави прекрасни инструменти. Преди време ми изработи бас, толкова хубав, че когато инструментът бил почти готов, брат му го погледнал и предложил да ми върнат парите, за да си го запазят.
По професия той е 3D аниматор. Цял живот беше на свободна практика, но наскоро започна постоянна работа в офис, където правеше двумерни анимации. Трудно свикваше с работното време и затвореното пространство. Измъчваше го и друго — огромна част от деня му отиваше в досадна механична работа, която нямаше нищо общо с творчеството. Преоразмеряване на изображения, преобразуване на формати, експортиране на файлове и още куп неща, които аз дори не разбирах.
През деня поговорихме по телефона и решихме да опитаме да автоматизираме поне част от тази работа с помощта на изкуствен интелект, с който напоследък се занимавах. Уговорихме се да дойде вечерта.
Той ми се обади още отдолу, преди да се качи по многобройните стълби до жилището ми, за да попита какво да вземе за пиене. Казах му, че аз няма да пия. Той предположи, че едно патронче ще стигне, но го посъветвах да не бъде толкова скромен. Дойде с половин литър уиски и бутилка кола.
От доста време не усещам тревата. Решихме да си разменим по един джойнт и да проверим дали проблемът е в материала, или в мен. Оказа се, че и двамата, без да сме се уговаряли, не бяхме пушили преди срещата, за да направим експеримента на чисто.
Резултатите бяха категорични, макар и не особено радостни за мен. Той хареса моя джойнт, а аз отново не разбрах дали изобщо съм пушил. Проблемът очевидно беше в моя телевизор. Това обаче ни най-малко не ни обезкуражи и експериментите продължиха през цялата вечер.
Преди да се захванем за работа, поговорихме за живота, а неизбежно и за музиката. Когато му разказах, че съм решил да спра да свиря и пея, той първоначално се натъжи. Познаваше ме достатъчно добре, за да се усъмни, че това може да е някакво прибързано емоционално решение. След като поговорихме, се съгласи, че вероятно постъпвам възможно най-правилно.
Беше ми отнело доста време да разбера нещо съвсем просто. Музиката, която толкова обичах, постепенно беше започнала да ми носи повече неудовлетворение, отколкото радост. Когато слушах хубава песен, почти не я чувах. Следях басовата линия и се питах дали мога да я изсвиря. Ако певецът ми харесаше, се чудех дали бих могъл да изпея песента като него. А когато гледах записи от собствените си участия, виждах предимно грешките. Някоя изпусната нота, фалшиво изпята фраза, нещо, което съм можел да направя по-добре.
Колкото и да напредвах, представата ми за онова, което исках да постигна, винаги беше много по-далеч. Сякаш след всяко мое участие оставаше малка вълна от провали, които само аз забелязвах.
На последния ни концерт осъзнах, че синът на един приятел вече искаше да свири неща, които не бяха по силите ми. Бях се включил да свиря с двамата заради момчето, а сега беше време да продължат без мен.
Когато реших да спра, се случи нещо неочаквано. Започнах отново да чувам музиката. Цялата музика. Без да я разчленявам на партии, без да се сравнявам с изпълнителите, без да мисля какво не мога. Отново можех просто да ѝ се наслаждавам.
А междувременно бях открил писането.
Допреди няколко седмици самата идея да седя неподвижно и да пиша ми се струваше почти абсурдна. Представях си писателя като някакъв самотен отшелник, затворен с часове сред книгите и собствените си мисли. Не вярвах, че мога да издържа дори минута така.
Оказа се, че не само мога, но и изпитвам невероятно удоволствие.
В музиката трябваше да упражнявам нещо хиляди пъти, за да го направя добре. В писането удоволствието беше в самия процес. А когато накрая прочетях написаното и си кажех: „Да, това съм аз. Точно аз и никой друг“, усещането беше съвсем различно. Не исках да приличам на никого, нито да се доближавам до нечие майсторство. Не ме интересуваше дори дали написаното ще хареса на някого.
Всъщност това беше само една от няколкото големи промени, които бях направил почти едновременно. Винаги съм бил способен да се приспособявам към всякакви обстоятелства, но рядко съм проявявал инициатива да ги променям. Докато един ден не осъзнах, че трябва или да променя много неща наведнъж, или постепенно да се оставя да се разпадна.
Изведнъж животът стана по-прост и лек.
След като помъдрувахме достатъчно, се захванахме със задачата, заради която се бяхме събрали.
Той започна да ми обяснява производствени процеси, от които аз почти нищо не разбирах. Аз пък се опитвах да му обясня възможностите на изкуствения интелект, за които той имаше също толкова смътна представа. Постепенно успяхме да изградим някакъв общ език и започнах да превеждам описанията му в инструкции към машината.
Преди бутилката да свърши, бяхме постигнали нещо работещо. Поне на пръв поглед. След един от последните опити приятелят ми каза, че ако това, което е видял, е това, което си мисли, не е допускал, че е възможно. Дали беше началото на истински полезен инструмент, или впечатляваща демонстрация без практическа стойност, вече нямахме достатъчно сили и желание да установим.
Решихме да приемем резултата за успех. Поне до следващия ден.
Докато се занимавахме с компютъра, чух приятеля си да обяснява по телефона на някого как да стигне до нас. Малко по-късно се позвъни и чак тогава той се сети, че не ми е казал за брат си.
И двамата братя са високи, елегантни мъже с малко необичайна външност и забележителни музикални способности. По-малкият свири на флейта, саксофон, клавишни и още инструменти, които дори не знам. Не го бях виждал отдавна. Беше си отгледал малко спортно коремче, но иначе изглеждаше все така добре. Сигурно беше закусил с някоя малка волейболна топка.
Скоро се появи и едно момиче на около двайсет години. Не съм сигурен дали чух звънеца, или изобщо се звънна. Бях толкова погълнат от опитите да обясня на една машина процес, който сам не разбирах, че и граф Дракула да се беше появил на вратата, сигурно щях да му кажа да се забавлява, както намери за добре.
В началото не обърнах внимание на момичето. Тя не беше от хората, които влизат в стаята и моментално привличат всички погледи. Беше от другите — които толкова естествено и ненатрапчиво се вписват сред останалите, че едва след известно време забелязваш как всичко наоколо е станало някак по-хубаво.
Така и не запомних името ѝ.
И изведнък тя запя.
Не знам за какво бяха разговаряли но явно за народна музика. Момичето започна да пее песни от различни краища на страната, като не само изпълняваше великолепно всеки стил, но и ни показваше особеностите му. После просто продължи да пее каквото ѝ се пееше.
Гласът ѝ беше необикновен. В него имаше нещо едновременно невинно и зряло — момичешка чистота, женска нежност и плътната топлина на един висок алт. Беше от онези гласове, които остават в стаята дълго след като човекът си е тръгнал.
Приятелят ми свали една китара от стената и започна да ѝ акомпанира. Съвсем свободно, както му идваше. Джазираше мелодиите ѝ, сменяше хармониите, измисляше нови акорди, а тя продължаваше да пее, сякаш всичко това винаги е било част от песента.
По някое време към нас се присъедини и моя близка приятелка.
Момичетата пееха — ту заедно, ту поотделно. Братът също се включваше и непрекъснато искаше от китариста друга хармония, върху която да изпее същата мелодия по свой начин. Приятелят ми беше толкова погълнат от китарата, че вероятно дори не забелязваше как от време на време сам припява. Аз помрънквах под мустак, когато разпознавах някой припев.
Понякога имах чувството, че всеки от нас пее или свири нещо различно. И въпреки това всичко звучеше в хармония. Музиката просто се случваше.
Това, с което започнахме, още стоеше на екрана. От време на време се връщах към него.
Постепенно уискито свърши. Намерих половин бутилка хубава водка, която двамата братя уважиха. По-късно по-малкият и момичето си поръчаха такси и си тръгнаха толкова неусетно, колкото бяха дошли.
С приятеля ми продължихме да обсъждаме живота и резултатите от работата ни. И двамата бяхме убедени, че си струва да продължим.
Купонът не свърши. Само отшумя.
Нещо беше останало.
Седнах да го напиша.