Когато часовникът на гарата удари единайсет, му оставаха точно седем минути.
Седем минути до последния влак.
В джоба му лежеше билетът, който беше чакал пет години да купи. В другия — писмото, с което го назначаваха на работа в чужбина.
Трябваше да започне на следващата сутрин. Ако не се явеше навреме, мястото щяха да дадат на друг.
Добра заплата. Собствен кабинет. Нов живот.
Най-после.
Тогава видя стареца.
Седеше на една пейка, прегърнал малък кафяв куфар. Изглеждаше объркан. На земята пред него бяха разпилени лекарства. Ръцете му трепереха, докато се опитваше да ги събере.
— Добре ли сте?
— Изпуснах автобуса — каза старецът. — А трябва да се прибера. Жена ми е сама.
Погледна часовника.
Шест минути.
— Няма ли кой да ви вземе?
Старецът поклати глава.
— Тя е болна. Не може да става от леглото.
Усети как нещо неприятно се надига в гърдите му.
Можеше да извика такси. Но старецът нямаше достатъчно пари.
Можеше да помоли някого. Гарата беше почти празна.
Можеше просто да си тръгне.
Пет минути.
Влакът вече стоеше на перона.
Затвори очи.
Представи си новия кабинет. Утринното кафе. Парите, които най-после нямаше да брои. Живота, който го чакаше.
После си представи стареца на пейката.
И себе си във влака.
Не стареца. Себе си.
Как седи до прозореца, гледа тъмнината и се опитва да не мисли за човека, когото е оставил.
Четири минути.
— Къде живеете?
Старецът му каза адреса.
Беше далече.
Извади телефона си, погледна билета още веднъж и се обади на такси.
— Най-рано след десет минути — отговориха му.
Погледна стареца. После вратите на влака.
— Ще ви изчакам — каза той.
• • •
На сутринта влакът беше вече на хиляда километра.
А той седеше в малко кафене.
Без работа.
Без билет.
С почти празен портфейл.
И беше ядосан.
На стареца. На обстоятелствата. Най-вече на себе си.
През нощта беше намерил десет различни начина, по които е можел да постъпи по-разумно.
Десет!
А вчера на гарата не беше намерил нито един.
На съседната маса двама мъже спореха.
— Няма безкористни постъпки — казваше единият. — Човек винаги прави онова, от което очаква най-голямо удовлетворение за себе си.
— Глупости! — отвърна другият. — Ами хората, които жертват всичко за непознат?
Усмихна се горчиво.
— Извинете — намеси се той. — Може ли да ви разкажа нещо?
И им разказа за влака.
Когато свърши, първият мъж възкликна:
— Ето! Точно това имам предвид! Помогнали сте, защото сте очаквали да се почувствате добре!
— Не — отвърна той. — Изобщо не очаквах да се почувствам добре.
— Но сте постъпили правилно! — намеси се вторият.
— Може би. Само че днес съжалявам.
Двамата замълчаха.
— Тогава защо го направихте? — попита първият.
Дълго разбърква кафето си.
— Защото вчера, в онези четири минути, от всички възможности, които виждах пред себе си, най-непоносима ми изглеждаше тази да се кача на влака и да го оставя там.
— А днес?
— Днес виждам други възможности.
— Значи сте сгрешили?
Погледна през прозореца.
— Не знам. Може би.
После се усмихна.
— Но вчера не можех да избирам с днешния си ум.
• • •
Двамата философи продължиха спора си.
Единият го смяташе за егоист.
Другият — за алтруист.
А той допи кафето си и излезе.
Имаше да търси работа.
И този път смяташе да обмисли възможностите си много по-внимателно.
Защото вече знаеше нещо, което двамата философи, изглежда, бяха пропуснали.
Човек избира бъдещето с ума, който има днес.
А утре трябва да живее с избора си.