В хипарските времена на стоп се пътуваше с онази прекрасна увереност, че светът е пълен с интересни хора и някой от тях непременно ще те закара, където си тръгнал. Аз, както винаги, бях с дългата коса и китарата на рамо. По принцип стопът върви много по-лесно, когато до теб стои хубаво русо момиче, а когато към русото момиче са закачени чифт огромни цици, направо не се налага да махаш.
По едно време спря луксозна кола, в която седяха двама мъже с внушителни размери. Изглеждаха като хора, които не се нуждаят от особени аргументи, за да убедят някого в правотата си. Още щом ни видяха — китарата, дългите коси и скъсаните дънки — единият попита дали сме за Созопол. Нямаше нужда дори да отговаряме. Двамата се разсмяха, казаха ни, че сме големи късметлии, защото и те пътуват натам, и ни поканиха да се качим.
Аз моментално започнах да си представям как отбиват някъде, пребиват ме, изнасилват момичето или обратното. Не можех да реша кой от двата варианта ми харесва по-малко. За съжаление не виждах как можем да откажем толкова любезна покана. Настанихме се в колата и потеглихме, а аз се опитах да изглеждам като човек, който изобщо не се притеснява.
Момчетата изглеждаха приятни. Скоро почти бях забравил първоначалните си опасения и се наслаждавах на луксозния транспорт.
Пристигнахме в Созопол по тъмно. Очаквах всеки момент да ни оставят някъде, но вместо това шофьорът сви по една тясна, неосветена уличка, после по друга, също толкова тъмна, а след нея по още по-тясна. С всяко следващо завиване доброто ми настроение намаляваше и въображението ми, което през последните часове беше почивало, отново заработи с пълна сила. Значи все пак!
Накрая колата спря пред няколко кофи за боклук, точно до врата, която приличаше на заден вход на заведение. Мястото ми се стори идеално — закътано, безлюдно и с удобен достъп за изнасяне на трупове. Косата ми беше настръхнала така, че и таралеж би ми завидял. Единият от мъжете обаче съвсем спокойно слезе, обясни, че има пет минути работа, и ни помоли да го изчакаме. После изчезна зад вратата, а ние останахме в колата с другия.
Не помня колко време го чакахме. През главата ми минаха безброй сценарии, всеки следващ толкова по-кошмарен, че предишният започваше да ми изглежда като добра оферта. Опитвах се да преценя дали вратата на колата може да се отвори достатъчно бързо, накъде бихме могли да побегнем и дали китарата би свършила работа като оръжие. Последната възможност не ми харесваше особено, защото си обичах китарата и нямах желание да проверявам колко удара по човешка глава може да издържи.
Мъжът се появи, влезе в колата и ни подаде един плик. Вътре имаше две бутилки водка и два стека цигари „Мелник“. След това ни закараха до центъра.
Нямаше задна стаичка, нямаше побой, нямаше никакво престъпление — пълна скука. Разделихме се съвсем приятелски, с благодарности и пожелания за хубаво прекарване, а аз останах с китарата, русото момиче и плика.
Отправихме се към плажа. Компанията ни беше лесна за откриване — китарите се чуваха отдалече, огънят припламваше, а миризмата на трева не оставяше много място за съмнение. Тогава Созопол за нас беше нещо като отделна държава, в която никой не се интересуваше от адреси, хотели и часове за лягане. Спяхме направо на пясъка, вечер палехме огън, изваждахме китарите и започваше онова прекрасно безгрижие, за което са достатъчни море, музика, хубави момичета, алкохол, цигари и трева. Купоните продължаваха до сутринта, а на следващата вечер всичко започваше отначало.
Щом ни забелязаха, всички наскачаха с радостни викове и прегръдки. А когато видяха какво носим, направо пощуряха. Настана истински фурор. Оказа се, че и алкохолът, и цигарите им били свършили. Ако бяхме довели самия Господ, едва ли щяха да ни посрещнат по-тържествено.
Седнахме край огъня, разпечатаха цигарите, а бутилките тръгнаха от ръка на ръка. Тревата си вървеше, китарите не млъкваха и някой поиска да разкажа как сме се добрали дотам. Разказах всичко — за луксозната кола, за двете мутри, за тъмните улички, за кофите за боклук и за онези пет минути, през които бях успял да се простя с живота си няколко пъти. Всички се смяха, аз също, макар че от време на време си представях какво ли биха си помислили двамата ни благодетели, ако знаеха какво ми минаваше през главата.
Огънят гореше, морето шумеше, някой запяваше, друг се опитваше да налучка акордите. С всяка следваща глътка водка историята ми се струваше все по-смешна, а русото момиче се притискаше все по-плътно към мен. Поне така си го спомням, защото и до днес не съм съвсем сигурен дали към края беше същото русо момиче.
За циците обаче нямам никакви съмнения.