На една малка улица, която не фигурираше на никоя карта, имаше магазин с необичайна табела:
„Продаваме време. Без връщане.“
Вътре, зад старо дървено бюро, седеше жена на неопределена възраст. Носеше червени очила и плетеше нещо, което упорито отказваше да прилича на пуловер.
Един ден влезе мъж.
— Колко струва един час? — попита той.
— Зависи какъв. Имаме часове за забавления, за работа, за любов. Последните са скъпи, защото хората винаги твърдят, че не са им стигнали. Имаме и много евтини часове за тревоги и грижи, но тях ги купуват само за подаръци.
— А часове за нищо?
Жената остави плетивото.
— Имаме. Но почти никой не ги търси.
— Защо?
— Защото на хората им се струват ненужни. И все търсят с какво да ги заменят.
— С какво?
— С работа, с планове, с грижи. С хора, които дори не харесват. А вие например още мислите за онзи глупав спор отпреди седем години.
Мъжът се засмя.
— Последното беше нечестно.
— Аз съм търговец. Не съм обещавала да бъда деликатна.
Той се огледа. По лавиците имаше бурканчета с етикети. „Първа целувка“. „Последно лято“. „Следобед, в който всичко беше наред, но никой не забеляза“.
На най-горния рафт стоеше съвсем малка кутийка.
— А там какво има?
Жената погледна нагоре.
— Пет минути, в които някой е бил напълно щастлив.
— И ги продава?
— Не. Донесе ги за съхранение и повече не се върна за тях.
— Значи сега е щастлив?
Жената поклати глава.
— Не знам. Остави пет минути, не целия си живот.
Мъжът остана още малко, после тръгна към вратата.
— Чакайте — извика жената. — Забравихте си времето!
— Но аз нищо не купих.
Тя му подаде малка хартиена торбичка.
— Ето. Един следобед без предназначение. Подарък от магазина.
Мъжът погледна вътре.
— Но тук няма нищо.
— Точно така. И един съвет: не бързайте да я пълните.
Мъжът излезе от магазина с празната торбичка. Огледа се и тръгна, без да бърза.
Някъде един часовник спря.