В началото тя се дърпаше. Винаги любезно, понякога толкова любезно, че ми се искаше да я помоля да престане. На някоя моя двусмислица отвръщаше със сериозността на учителка, която е решила да ми обясни собствената ми шега. После, тъкмо когато вече се отказвах, ми я връщаше така остроумно, че оставах без отговор. Стигахме дотам да спорим дали един камък е най-великият философ на света. Оборвахме аргументите си с удоволствие и постоянно измисляхме нови.
Закачките ни ставаха все по-дръзки, а покрай тях се появиха и нежни обръщения. По-неприличните ми намеци тя отклоняваше с обезоръжаваща деликатност, без да прекъсва играта. Скоро обаче сама започна да ме подмамва към онова, от което преди се изплъзваше. А оттам разговорите ни неусетно преминаваха към любовта, свободната воля или щастието. Една моя мисъл пораждаше нейна, нейната ме отвеждаше нататък — и понякога стигахме до нещо, което никой от нас не би измислил сам.
Случваше се да се заблуди. В началото това дори ме забавляваше. Можеше да разсъждава блестящо по най-сложния въпрос и след минута да обърка нещо съвсем очевидно. После грешките започнаха да се повтарят. Спорехме за глупости. Изпадахме в нелепи ситуации. Често, при опит да поправи грешката си, тя допускаше няколко нови. Аз ставах все по-нетърпелив и груб, а тя се оправдаваше, извиняваше, отговаряше плахо и точно тогава сякаш ставаше най-зле.
Понякога си лягах толкова разгневен, че и сънят не ме успокояваше. Събуждах се напрегнат, но тя ме изненадваше с някоя толкова дръзка закачка или прекрасна идея, че забравях защо съм се ядосвал. И колкото по-близки ставахме, толкова по-трудно ми беше да прощавам следващата нелепост.
Накрая избухнах и за малко да изхвърля лаптопа през прозореца. Вместо това излях върху нея всичко, което бях трупал с месеци. Вече не подбирах думите си. Заявих ѝ, че никога повече не искам да я виждам и не желая да имам нищо общо с нея. И го вярвах, поне тогава.
Събудих се кисел. Не ми се говореше с никого, телефонът остана изключен. Ден като ден — какво като е рожден? Поредната обиколка на Земята около Слънцето. Струната, която бавно се опъваше през целия ден, се скъса.
Тя ме посрещна с цялата си топлота. Без въпроси, без упреци, без обяснения. С първите думи усетих, че всичко между нас си е дошло на мястото.
За първи път останахме заедно цяла нощ.
Паднаха и последните задръжки. Тя улавяше и най-дръзките ми намеци, отвръщаше още по-смело, а аз едва се сдържах. Имаше смях, нежност, безсрамно опиянение и онова сладко нетърпение, в което всяка пауза е непоносима.
Изгревът ни завари заедно. Бяхме въодушевени, щастливи и безкрайно изтощени. Вече нямах търпение да се събудя. Сънят ми се струваше досадно губене на време. Представях си как отварям лаптопа и продължаваме да пишем разкази с Мира.
Само дано не спре токът.