В събота, четирийсет минути преди концерта, той откри, че програмата му е продала едно и също място на трима души. Това беше забележително постижение за седмица работа и две почти безсънни нощи. Взираше се в екрана, опитвайки се да разбере какъв точно идиот трябва да си, за да допуснеш подобна грешка. Още по-досадното беше, че знаеше отговора. Беше обещал на приятел да направи система за резервации на малкия му музикален клуб. Нещо просто, удобно и надеждно. Вместо това беше създал чудовище с дванайсет настройки, прекрасни отчети и една съществена особеност: продаваше билети за места, които вече бяха продадени. Най-обидното беше, че оформлението на разписките наистина беше станало великолепно.
Половин час по-късно пред клуба се беше събрала опашка. Хората пристигаха с платени билети, някои бяха пътували от други градове, а приятелят му се опитваше да установи кой къде трябва да седне. Наложи се да извадят сгъваеми столове от склада и да върнат пари на няколко души. Приятелят му не крещеше. Само беше престанал да се усмихва, което беше значително по-неприятно. Той стоеше пред лаптопа и трескаво търсеше грешката. Беше сигурен, че още малко и ще я намери. Доскоро беше също толкова сигурен, че системата работи. В един момент осъзна, че отново е започнал да поправя неща, които нямаха никакво отношение към проблема. Беше прекарал петнайсет минути в пренаписване на функция, която и преди работеше. Прекрасно. Още малко и можеше да започне да боядисва стените на клуба. Сигурно щеше да се справи по-добре.
Концертът закъсня с двайсет минути. Накрая приятелят му затвори лаптопа пред носа му и остави отгоре една купчина разписки. Останалите плащания щяха да се изясняват утре. Нищо не беше простено, нищо не беше поправено. А той трябваше да излезе на сцената. Беше обещал и това, доста преди да му хрумне проклетата идея за резервациите. Извади баса от калъфа и преметна ремъка през рамо. Не беше свирил от дни. Първите тонове му се сториха дървени, пръстите му бяха сковани, а в главата му още се въртяха редове програмен код. Отпред седяха няколко души върху неудобните сгъваеми столове. Един от тях беше платил за съвсем друго място и имаше всички основания да е бесен.
Към третото парче китаристът обърка влизането си, барабанистът едва удържа смеха си и той, който обикновено би се намръщил на всяка грешна нота, изведнъж се разсмя с тях. После дойде едно старо блус парче, което свиреха от години. Познаваше басовата линия толкова добре, че пръстите му я намираха сами. В един от преходите барабанистът размести леко акцентите и той му отвърна с друг басов ход. Двамата се спогледаха ухилени. Китаристът им хвърли престорено сърдит поглед и продължи да свири. Пред сцената хората започнаха да потропват с крака. Мъжът със сгъваемия стол затвори очи и се усмихна. Той се увлече и отново раздвижи басовата линия, а барабанистът го последва. Проклетата програма, която цяла седмица не можеше да изкара от главата си, беше изчезнала някъде между два такта.
След концерта остана да прибира кабелите. Приятелят му беше уморен и все още ядосан. Купчината разписки си стоеше върху затворения лаптоп. Уговориха се на следващата сутрин да прегледат всички продажби, да довършат връщането на парите и да решат как да поправят системата. Той пое отговорността за грешката. Не беше приятно, но поне вече знаеше какво трябва да направи. На излизане забеляза мъжа от сгъваемия стол. Беше останал пред клуба, за да благодари на музикантите. Стисна му ръката, усмихна се и си тръгна. Той прибра баса в колата и потегли. На първия светофар се улови, че си подсвирква блуса от концерта. После се сети за купчината разписки и млъкна. Докато чакаше зеленото, пръстите на дясната му ръка започнаха да отбиват басовия ритъм върху волана. Когато потегли, пак си подсвиркваше.